Разкажи ни за себе си в пет изречения: 

Здравейте, казвам се Мартин Стойнов, но в предходни периоди от живота ми хората около мен ми слагаха различни прозвища като Вожда, Тато и др. подобни. Доскоро не го осъзнавах, а пък и нямам чак такива амбиции, но явно още тогава е било програмирано желанието ми да бъда идеен компас на други хора. Възпитаник съм на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, откъдето придобих правоспособността на учител по български език и литература. Бих казал, че това е учебното заведение, което ме изгради в най-голяма степен като човек и професионалист. Оттогава датира и първата ми среща с учителската професия, която след известен период на житейско лутане упражнявам и до днес. 

Защо избра да си учител?:  

Още от студентската скамейка имах уверението на базовите си учители, че имам необходимите умения, за да бъда учител. Въпреки това реших след дипломирането си да търся реализация в частния сектор. Всичко се промени, когато дойде голямата икономическа криза през 2009 г. Тогава реших, че е време да сменя попрището, но търсенето на нова посока отне още две години. Междувременно бях натрупал познания относно когнитивната наука и бях сигурен, че те имат по-широко приложение в образованието. Така се стигна до 2011 г., когато започнах работа в ОУ „Димитър Димов“, гр. Ловеч. Общо взето, идеята беше да се пробвам, пък ако не стане … пътища много.  

По време на първата си година като учител разбрах, че проблемите в образователната система се дължат по-скоро на начина, по-който мислим и за образованието, и за света около нас. Допреди това хранех илюзиите, че недъзите в училището и дефицитите на учениците са методически проблем. Вярвах, че с новите методи и познанията си по когнитивна наука ще постигнем най-високите възможни резултати. Уви, това се оказа доста наивно от моя страна. От друга страна, първоначалните неуспехи ме заредиха с амбицията да работя в посока на подобряване на образователната среда, докъдето ми стигат силите. 

И така, това, което изглеждаше като временно разнообразяване, днес се превръща в житейска мисия – по-добро и по-конкурентноспособно образование!  

Разкажи ни как преминава един твой час, как се справяш с предизвикателствата? 

От известно време насам съм си поставил за цел повишаването на т.нар. функционална грамотност на учениците. Голямата ми мечта е един ден те без чужда помощ и намеса да се ориентират в света, който ни заобикаля, а понякога и плаши.

Прави ми впечатление, че още не сме напълно преодолели желанието си да държим децата в един балон, в който всичко е подредено и сигурно. Т.е. не оставяме учениците сами да създават своята картина на света, а упорито подреждаме пъзела вместо тях.

Така се създава усещането за две възможни реалноститази на училището, която е парфюмирана и изкуствена, и тази на заобикалящата ни действителност, която няма нищо общо с пейзажа, който изграждаме за децата вместо тях. Ето защо от първостепенна важност е да дадем на учениците си инструментариума, чрез който те сами да могат да анализират и интерпретират както ситуациите, които предварително сме подбрали за тях, така и непредвидимостите, с които ежедневно животът ги изненадва.   

Както се досещате, в един час по български и литература текстът е основата, около която се градят различните дейности. Дискусията обикновено е методът, чрез който разплитаме загадките на мирозданието и литературната творба. За мен е важно учениците да установят, че всяко литературно произведение е непреходно и всъщност говори за нас, хората, за нашите проблеми и съдби. Че във всяко време човекът обича, страда, търси смисъл в своето съществуване, воюва, но и търси мир. Че опознавайки другия, макар и като фикционален образ, ние познаваме себе си.  

Открий още истории на отдадени учители – ТУК

Вярвам, че най-добрият ми учебен час тепърва предстои. Представям си го като час, в който моето пряко участие ще е минимално, обясненията от моя страна ще бъдат сведени до минимум, а учениците сами ще развият предложената тема, ще изказват тези, ще ги аргументират и ще формулират свои изводи за живота, човека и света.  

Сподели с нас един хубав момент от училище (твой час, събитие, просто интересен момент): 

Училището, от което днес съм част, ПЕГ „Екзарх Йосиф I“, гр. Ловеч, е едно от емблематичните за страната, а това само по себе си е предпоставка за много хубави моменти. От всички преживявания обаче бих откроил едно. 

В нашето училище има традиция завършващият випуск да изнася театрално представление пред общността. Когато настъпи коронавирусната пандемия, традиционната пиеса беше заплашена от провал поради неприсъственото обучение и останалите противоепидемични мерки. Именно в тази кризисна ситуация обаче се прояви характерният за нашето училище дух на сплотеност и непримиримост пред предизвикателствата. Събрахме се с учениците и решихме, че ще  направим всичко по силите си, но пиеса ще има. Така, само след два месеца репетиции, половината от които онлайн, пиесата в крайна сметка се състоя. Държа да отбележа, че актьорският състав беше смесен, като някои от ролите бяха изиграни от учители, един от които бях и аз, като съвместявах длъжността с тази на режисьор и сценограф. Естествено, от професионална гледна точка най-вероятно представлението търпеше забележки, но важното е, че публиката ни хареса, а от целия стрес останаха само хубавите спомени. Честно казано, не ми е известно друго училище, в което между учители и ученици да е имало такава синергия, и то по отношение на извънкласните инициативи, организирани изцяло на доброволен принцип. 

От какво има нужда според теб българският учител?:  

Аз съм облагодетелстван да работя в училище, в което триадата учители – ученици – родители работи в относителен синхрон. (Това обаче съвсем не означава, че проблемите ни заобикалят и отиват в съседните училища.) Ако трябва да синтезирам нуждите на българския учител от принципен характер, на първо място бих извел понятието общност. Мисля, че идеята за учителя-месия, за бялата лястовица, за избрания, който ще промени света или най-малкото училището, е наивна и нерелизируема.

За да реализира идеите си, един учител на първо място има нужда от подкрепяща го общност.

Без значение от знанията, уменията и таланта, ако в едно училище няма колектив, в който уважението и взаимната подкрепа да са на почит, всички усилия са обречени на провал. Всички велики начинания в човешката история всъщност са постигнати върху раменете на общностното дело. 

На второ място, учителят има нужда от съпричастност от страна на учениците и родителите. Често казвам, че ние сме като лекари. Както понякога лекуването е свързано с болка или горчиви хапчета, така в училище се случва някой да е недоволен от методите на учителите. Важното е всички, въвлечени в сферата на образованието, да разберем, че резултати се постигат с мъка и усилие. Че това често е свързано с неприятното усещане на стреса. Че понякога голямото натоварване е необходимото условие за големия успех. 

Не на последно място, мисля, че учителят има нужда от по-голяма свобода. Новите учебни програми прокараха пътя в тази насока, но все още има какво да се желае. На учителя трябва да се гласува по-голямо доверие както при определяне на учебното съдържание, така и на стандартите. 

Както виждате, темата за заплащането не присъства в моя отговор. Не казвам, че не е важна, но си мисля, че хората, посветили живота си на образованието, имат друга валута за заплащане на труда си и тя е най-вече удовлетворение от свършената работа. Така че учителят има нужда най-вече от доверие, подкрепа и съпричастност, а не само от по-висока заплата. 

Как би мотивирал/а някого да стане учител?:  

Едно време, когато четях биографиите на личности като Ботев и Левски, благоговеех пред тяхното дело и съжалявах, че времето се е променило и такива борби вече не се водят. Оказа се, че греша. Нашите светила от миналото са били преди всичко учители, а битката между светлината и тъмнината е ежедневна кауза. Малко са професиите, които дават на човека възможност да се издигне до пиедестала на герой, променящ съдби. Учителството е една от тях.