Сред детските мечти на повечето момичета присъства и тази да бъдат учителки. При
някои си остава само детска мечта, при други става цел. Излишно е да казвам, че аз бях от вторите.
С такова начало няма как следващите редове да са скучни! Надяваме се, че ще ви е приятно и най-вече полезно 🙂
Завърших като бакалавър най-прекрасната наука на света според мен – история. Четирите години на обучение приключиха неусетно за мен и сега накъде?
Към училище естествено!
Но се оказа, че се бях изправила срещу система напълно недружелюбна към такива ентусиасти като мен, които искат без стаж да стават будители.
Прекрачих прага на училището си през есента на 2012 г. като учител по програмата “Заедно в час”. Тогава изпитах една от най-силните победи в живота. Ще излъжа, ако кажа, че нямаше разочарования и че нямам и сега от професията, но това е очаквано и разбираемо, предвид много обстоятелства в България.
В работата си се стремя да провокирам логическото мислене на учениците си и уменията да анализират по история – работата с исторически документи, карти, влизането в роля на някой владетел. Учениците сами да се опит да се поставят на негово място. Трябва в симулационна ситуация да вземат решения, касаещи съдбата на нашата страна или на някоя друга. Работата по разрешаване на казуси в група като всеки отбор трябва аргументирано да защити позицията си.
В работата ми ме мотивира да превръщам учениците си в борбени натури, които да имат стремеж чрез знанията и уменията, натрупани в училище, да преборват житейските трудности.
Един много интересен пример от класната стая на учителката, който можем да приложим и ние:
Тъй като съм и човек, който се занимава с литература, съм организирала съвместно с една от моите колежки по БЕЛ интердисциплинарни уроци.
Заедно с нея работим много усилено за обединението на история и литература в едно. Последният урок бе посветен на главата “Пиянството на един народ” от “Под игото”, която не се изучава в редовните часове по БЕЛ, но ние я разгледахме в час по ИУЧ.
Всеки от трите шести класа в нашето училище бе разделен на 6 отбора, които трябваше да представят тази глава от “Под игото” чрез модела на шестте мислещи шапки на Едурад де Боно.
Групата на Бялата шапка трябваше да открие всички исторически факти в главата. Групата на Червената шапка да открие чувствата и емоциите в предложения откъс. Черната шапка логическо-негативните моменти. Жълтата – логическо-позитивните. Отборът на Зелената шапка трябваше да предложи своя вариант за пресъздаване подготовката на Априлското въстание чрез художествени средства. Отборът на Синята шапка трябваше да разгледа от малко по-различна гледна точка тази глава – от гледната точка на съвремието и как днес би била описана тя от името на някой съвременник.
Безкрайно съм щастлива, че имам колеги като въпросната дама (Виолета Дончева), които подхождат към преподаването с възрожденски дух.
Килкни и открий още техники и методи в преподаването
Какво би променила в системата:
Ако можех да повлияя на системата, бих ликвидирала цялата бюрокрация, която е за сметка на учителя. Бих му дала пълна свобода на действие, за да бъде творец. Да опитва, да се учи от грешките си. Да се стремим да учим децата да покриват не просто ДОС, а житейските стандарти, които да ги възпитат на морал, етичност, емпатия, защото най-важното за мен е моите ученици да бъдат преди всичко добри хора, с добри сърца и с добри дела зад гърба си, защото такива хора променят света.
Смятам, че в системата трябва да присъстват хора, които горят в сърцето си да преподават своя предмет и които вярват, че могат да въздействат по подходящ начин, защото всеки от нас, учителите, оставя следа в сърцето на поне един свои ученик. А и учителската професия е призив.
Работя и със студенти от ПУ “Паисий Хилендарски” като базов учител по история и цивилизации. Насърчавам ги да превръщат учениците в активните участници в работния процес. Да не се страхуват да им делигират отговорности, задължения и т.н. Последното, от което се нуждае едно дете, е да скучае в час. Настоявам и се стремя да ги обуча самите те да бъдат само медиатори за децата, а самите ученици да са в главната роля в един учебен час.
Седем години по-късно продължавам да обичам това, което правя. Не спирам да повтарям, че не мога да си се представя в друго амплоа, освен в това на преподавател. Учителската професия ми даде любовта на децата, техните успехи станаха и мои, разви в мен повече самодисциплина и стремеж към високи очаквания към себе си и към децата, разви емпатията ми, провокира ме да намирам път там, където наглед няма такъв и на още много, много ме научи тя.
Съвети – Как да подходим в работата си към ученици с дислексия!
