Обичта на учениците е личният успех на Даринка Петрушева от СУ „Вела Благоева”
Интервюто е резултат от партньорството на “Аз, учителят” с вестник “Борба” гр. Велико Търново!
Интервюиращ – Сашка Александрова (вестник “Борба”)
“Доверие се изгражда с обич и с истина. Вече двайсет и няколко години всеки ден се убеждава, че не мога да излъжа децата. Те улавят всяко мое настроение и пристрастие. Защото самите те все още не лъжат, не се преструват, не се прикриват. Няма как да обясня чувството, когато вляза в класната стая и те да скочат срещу мен, за да ме прегърнат.”
Така Даринка Петрушева описва своя първи випуск ученици в училище „Вела Благоева” във Велико Търново. Там тя е от три години. Преди това е била начален учител в СУ „Г. С. Раковски”. Сега е възпитател. Тя е този, който остава с децата следобед, с когото те си подготвят уроците, играят и спортуват или се занимават по интереси.
Даринка Петрушева навършила 50 и решила, че й е време за промяна. Осъзнала, че колкото и да обича професията и мястото, на което работи, ако там вече няма какво да даде, значи нито тя е полезна за това място, нито пък мястото е добро за нея.
Така от учител номер 1 станала учител номер 2. Сменила училището, статуса си в професията и децата, с които работи.
„На първата родителска среща класната на III „А” ме представи пред родителите като своя партньор. Не като възпитател, не като човека, с когото децата просто ще си пишат домашните. Не като някакъв пазач следобед, а като втория учител на класа. И в тази минута всички деца и родители ме приеха като равностойна на нея. Но аз нямам никакви проблеми да съм в ролята на възпитател. Затова даже не се замислям дали искам да стана отново първия учител на някой следващ випуск”, признава г-жа Петрушева.
И допълва, че като астрономическо време тя е тази, която прекарва най-много часове с децата. Дори повече от родителите им. Тя ги подготвя за следващия ден и им помага да се научат да се подготвят за училище сами, превръща ги от малки деца в самостоятелни млади хора.
“Противно на много мои колеги, аз позволявам на децата да използват телефоните си в час”.
“В интернет те търсят информация за всички онези неща, които аз не мога да им кажа, защото не знам всички отговори. След това споделят какво са открили, какво са научили и по този начин аз контролирам колко време да са в интернет и в какви сайтове влизат.
Аз не обичам наказанията, просто съм се убедила, че това не работи. Децата свикват с наказанията като с всичко друго и след определено време това спира да им влияе. Затова моят начин е да ги оставя няколко минути насаме с техните мисли. Пращам ги пред вратата на стаята да размишляват.
Аз също имам нужда от такова усамотение и си взимам моите пет минути тишина. Аз също излизам пред вратата, но я оставям отворена, за да ги виждам. Но направя ли го, те знаят, че наистина са прекалили, и така, без крясъци, наказания, забележки, пращане при директора, ние уточняваме своите граници и се учим на взаимно уважение”, категорична и Даринка Петрушева.”
Истинска библиотека има в класната стая, в която Даринка Петрушева работи със своите малчугани.
Децата могат да вземат книжка, после да я върнат. И го правят, противно на общото мнение, че не четат. Миналата година двете учителки спретнали едно състезание за най-много прочетени книги и победителят се оказал най-палавият ученик в класа.
„Затова и етикетите не харесвам. Децата са деца и са добри. Харесват нещата, които ги провокират и ги карат да размишляват. Те сами например ми подсказаха, че искат да си говорим за традициите, да си създадем свои. И сега си правим чаени партита. Те знаят колко обичам билков чай и по обяд, когато не можем да сме навън заради лошо време, сядат около мен в стаята и заедно пием чай.”
Почти всеки ден Даринка Петрушева запечатва с телефона си разни ситуации и после качва снимките във фейсбук. Родителите знаят това и нямат търпение да видят какво правят децата им.
„Мисля, че се чувстват сигурни така, защото едва ли има родител, който да не мисли за детето си, да не се страхува, да не иска да го чува през пет минути. Като говорим за родителите, си признавам, че искам те повече да участват в живота на децата си, когато децата са на училище.”
После казва, че отдавна е постигнала своя личен успех като учител, а той е обичта на учениците.
„И не просто усещането, че ме обичат, а това, че го казват. В началото не го правеха, може би се срамуваха, може би не знаеха, че да го казват, е важно. Но сега всеки ден някой скача от чина и тича при мен само за да ми каже: „Г-жо, обичам те!”.
Харесва ми, когато животът на децата в училище е толкова интересен, че винаги питат: „А утре? Какво ще правим утре?”. Или когато вечер, тичайки при родителите си, задъхано разказват колко различно и прекрасно е минал денят им! Аз съм благословена…, защото всеки човек помни първата целувка, първата любов, първия учител.”
){kind=link}