Тя е Нели Гергенчева – Видиновска, една усмихната, вечно забързана учителка по български език и литература, която много обича да кара кънки на ледената пързалка заедно с учениците си.
Интервюто е резултат от партньорството на “Аз, учителят” с вестник “Борба” гр. Велико Търново!
Интервюиращ – Сашка Александрова (вестник “Борба”)
Тя е един от най-обичаните учители в училището, в което работи – Професионалната гимназия по архитектура, строителство и геодезия „Ангел Попов“ във Велико Търново.
Идва на уговорената среща по-притеснена от децата си, когато ги чака класно. Подготвила се е. „Написала съм нещо. Виж. Цяла нощ не спах, защото не знам какво да ти разкажа за мен. Обаче споделих с един мой бивш ученик, че ме търсят за интервю от в. „Борба“ и, че няма да отида. А той взе да ми се кара през скайпа как така няма да отида. И ми каза:
„Г-жо като не искате да говорите за себе си, говорете за нас“
Когато успокоява адреналина, започва и темата за учителството:
„Аз съм учител по български език и литература, един от хилядите учители, които са благословени да работят това, което обичат. Вярвам, че зад ученика, който се превръща в успешен човек стои екип от отдадени родители, добри учители, открито навреме призвание, талант и много упорит труд. И съм убедена вече, че добър учител е този, който може да запали огъня в душицата на всяко дете. Да има търпението да подаде ръка и да изчака ученикът да я поеме. И този, който върви една крачка зад, а не отпред и се чуди защо децата не могат да го догонят“.
Миговете, в които усеща благодарността на учениците, са тези, които превръщат Нели Видиновска в истински щастлив учител. Тогава, както самата тя казва, знае, че е успяла и се е справила в работата си.
„Ако преди много години някой ми беше казал, че точно това училище ще ми стане съдба, щях да реша, че се шегува. Макар че аз съм учила точно в тази гимназия, защото много обичах да рисувам. И завърших специалност „Строителство и архитектура“. После се върнах тук като учител“, усмихва се Нели.
Както във всяка професия, и тази си има мед и жило. Добрата крайност е благодарността на учениците, но когато махалото се завърти и удари другата, тогава е жилото – лошото отношение на обществото към българския учител.
„Това най-много ми тежи. И съм безсилна да се справя с неглижирането на моя труд. С това, че хората смятат, че аз като учител само чакам да удари последният звънец и да си тръгна. И също така чакам да минат учебните месеци, за да дойде дългата ми лятна ваканция. Но не подозират за каква нечовешка понякога концентрация става дума. В часа аз съм учител, актьор, откривател, психолог. След часовете съм приятел и често не мога да си тръгна още два-три часа след последния звънец, защото някое дете има нужда от мен. Така че, да си учител, не е просто работа. Мисия е и съдба. Веднъж станеш ли учител, оставаш такъв за цял живот за всяко едно дете, което си учил. И дори не отварям дума за документацията, която трябва да попълня“, признава Нели и настроението й вече рязко е паднало под нулата.
Нели Видовска не обича да сравнява поколенията ученици и категорично отказва да говори на тази тема. Казва, че те са такива, каквито са – продукт на своето време, което на практика значи още нещо – децата са такива, каквито възрастните са ги създали и възпитали.
„Аз обичам точно тези ученици, нищо че може да не са най-добрите по литература. Обаче именно в това е моето предизвикателство – да ги увлека, да им помогна да разберат, че светът на книгите е вълшебен. Не винаги печеля тази битка, но пак ти казвам – и какво от това. Аз съм щастлива, когато съм успяла да открия онова нещо, заради което да уважавам всяко едно дете“, споделя учителката.
Признава, че най-разтърсващият момент в нейната работа досега си остава един футболен мач, на който присъствала преди години. Имала тогава в класа си двама юнаци. По въпроса за литературата били загубена кауза. И тя, очевидно е страдала за това, че не успява да ги накара да започнат да четат, защото неин колега й предложил да я води на мач. Мачът бил на стадиона в Самоведене. Тя седнала и вперила очи на терена, когато разбрала, въпросните две момчета ще играят в отбора.
„Гледах ги и не можех да откъсна очи от тях. Нищо не разбирам от тази игра, обаче те бяха най-добрите играчи на терена. Никога, никога не съм била по-горда като учител“
Така разбрала най-важното – всеки има своята мисия в живота, заради която трябва да бъде уважаван.
Тийнейджърите обичат нестандартните предизвикателства, затова и тя често ги поставя пред такива „изпитания“. Миналата година по повод Деня на влюбените например решили да четат българска поезия за любовта.
Избрали 60 стихотворения, разпечатали ги на цветни листи и ги разлепили по всички прозорци на дългите коридори в гимназията.
„Децата обичат красивото, никой не надраска или не откъсна лист. Едно момче дори написа стих, подписа се и го залепи на прозореца срещу класната си стая“, разпалва се отново учителката.
Нели признава, че не е лесно да преподаваш литература, макар това да изглежда най-лесният предмет. Понякога, за да накара някой ученика да прочете книга от учебната програма, самата тя първо започва да чете неговите любими романи. Така натрупала представа за книгите на Джон Грийн, поредицата на Стефани Майер, която започна със „Здрач“ и т.н.
Знаете ли, че в сайта ни има история и на още една учителка по български език и литература, която е герой на дипломна работа. Нея можете да откриете ТУК.
И понеже Нели си е нестандартна, такива са и тестовете, които дава на учениците си. За да не се изкушават да преписват, тя прави 26 различни теста. И в тях включва не произведения от учебника по литература, а цитати от любимите книги на децата си. Те първо вдигат глава, за да покажат, че са разбрали какво иска да им каже учителката им и след това старателно редактират текста, поправят грешките и така, без да съзнават, учат граматиката.
Нели Видовска е завършила и психология. От тогава не повишава тон на учениците и не ругае. Не че някога преди го е правила, но психологията я научила че усмивката и добрата дума са най-доброто оръжие.
„Обичам да наблюдавам хората и с толкова възхищение гледам как след напрегнатия ден, колегите намират сили да се усмихнат на своите ученици, да ги изслушат, да се опитат да им помогнат – това е една грижа, която напомня родителската. Така се създава усещането, че принадлежиш към едно място, че си част от семейство, на което не му е безразлично какво се случва с теб и защо. Дали училището е било дом за своите ученици го доказва само времето и фактът, че те, учениците, обичат да се връщат при своите учители. Това е медът на нашата професия. Учителското сърце няма нужда от много – стига му едно „благодаря“ и успеха на неговите ученици! Това осмисля всяко усилие, всяка тревога и безсънна нощ“, споделя учителката по литература.
Когато все пак се добере до вкъщи, Нели се посвещава на разни хобита – шир гоблени, чете, пише стихове и снима.
„Гобленарството учи на търпение и постоянство. Учителите напомнят гобленари. Всеки слага своя бод и накрая се получават уникални гоблени. Грешните бодчета обаче винаги си личат. Обичам да съм сред природата с любимите хора, да пътувам и да се докосвам до други светове и култури. Правя някои опити в мерена реч, започнала съм един роман, но съм най-критичният си читател и не зная дали някога ще го довърша. Никога не ми е скучно, сигурно защото обичам да обичам“, казва Нели.
После обаче все пак се съгласява да разкаже малко за романа, в който се разказва за живота и любовта. Серафим и Серафима са главните герои, а имената им са вдъхновени от Йовков.
){kind=link}