ТЯ Е ЛЪЧЕЗАРНА, ВИНАГИ УСМИХНАТА, ЩЕДРА, СВОБОДОЛЮБИВА, ИСТИНСКИ ТЪРСАЧ И ОТКРИВАТЕЛ, КОЕТО Я ПРАВИ ЛЮБИМ УЧИТЕЛ.
Интервюто е резултат от партньорството на “Аз, учителят” с вестник “Борба” гр. Велико Търново!
Интервюиращ – Сашка Александрова (вестник “Борба”)
Виж още интересни истории
Тя е Ани Лалева, онази къдрава и вечно хвърчаща млада дама, която няма как да сбъркате, ако влезете в Средно училище „Емилиян Станев“ във Велико Търново. Там е от няколко години и е учител в група за целодневно обучение. Така се наричат сега педагозите, които работят с малчуганите следобед. Преди време бяха възпитатели, после ги описваха като вторият учител в класа.
На Ани Лалева й е все едно как я наричат по документи, по-важно й е да спечели доверието на децата.
„Това с доверието е сериозна работа и аз я работя още от първия учебен ден. Когато децата виждат, че аз държа на дадени неща, на принципи и морал и не се скатавам, когато ми е удобно, когато разберат, че мога да съм им подкрепа, че не ги пренебрегвам, те се доверяват. Много бързо усещат на кого могат и на кого не искат да се доверят и не им е нужно да ме подлагат на проверка. Моя работа е всеки ден и всеки час да защитавам това доверие в мен, защото те бързо се разочароват“ – казва Ани Лалева.
Признава, че е имала моменти, в които малчуганите й са вдигали бариерата, но това е изпитание за кратко, защото:
„Децата бързо прощават и забравят. Те не са като нас, възрастните, да носят товара на разочарованието с години понякога. Те забравят и прощават, защото щастието им е по-важно, отколкото да се ядосат и да търсят сметка на някого. Чисти са, затова така се получава. Обаче и аз, ако сбъркам, съм достатъчно силна и мога да се извиня. Извинявам се, за да ги науча на същото. После говорим за това, че сме хора, хората допускат грешки. Това не е страшно, ако се извиниш и продължиш напред“.
На кого преподава г-жа Лалева?
Ани Лалева е учител на II „г“ клас в най-голямата гимназия в областта. Това са малчуганите от хореографската паралелка, което не е случайно, защото самата тя е страстен танцьор. Работи с Нели Селимска, която е класният ръководител на тези второкласници. Ани не крие, че работата „втора смяна“ все още много й харесва, затова и тя не търси начин да стане класен ръководител.
„Така имам по-голяма свобода. Е, пак се съобразяваме със звънци, имаме часове, но някак се чувствам по-свободна да променям програмата, по-гъвкава съм, защото се съобразявам с темпото на децата“, обяснява Ани Лалева.
Вижте още една история на младо семейство учители, които също са работили с учениците в следобедите ТУК.
Нейната работа следобед е да затвърди знанията, които децата са натрупали до обяд. Правят упражненията заедно, пишат домашни, има с тях часове по интереси и тези часове са всеки ден на различна тема. Понякога пеят, понякога майсторят нещо по домашен бит и техника… и най-често танцуват.
„Чуят ли музика, става страшно! Клетките им заиграват. Всичко превръщат в танц. Обаче сме на втория етаж и не можем да се вихрим в класната стая. Вътре танцуваме по-бавни и тихи хора, доколкото това е възможно. Навън наваксваме“, усмихва се Ани Лалева.
Тя не е хореограф на паралелката, децата си имат такъв, но и на нея често й се налага да показва стъпките на хора, които децата са видели в интернет или по телевизията.
Какво правят още следобед Ани и нейните второкласници?
Първо отиват на обяд, след това играят два часа, за да се отърсят от умората на сутрешните занимания. После пишат домашни, пак отдъхват и т.нат. Свободата, за която Ани Лалева говори, се изразява в дребни на гледа неща. Например позволява им да се разместят по чиновете и да седнат с друго дете.
„За тях това е разнообразие. Разбирам ги, защото аз не бих издържала от 8 сутринта до 5,30 седнала, да пазя тишина, да слушам и да пиша само. Затова, когато е възможно, разиграваме задачите по математика и се получава нещо като театър. Забавен и усмихнат и така те лесно научават материала“, обяснява Ани Лалева, която вече добре познава и Валдорфската педагогика. От нея е взела един поздрав, който развеселява децата и те нямат нищо против всеки ден така да си посрещат учителките. Поздравът е следният:
„Здравейте, г-жо Селимска или г-жо Лалева! Заедно успяваме“.
Казват го в един глас и енергията и усещането за общност са неописуеми. Децата си имат още един поздрав, който не е задължителен. Прави се по двойки и е кратка песен и малко движение.
Малки бележчици и големи писама. Рисунки на листчета и рисунки на бяла дъска. В класната стая, сморъчно направени букети от листа и клони. Това са подаръците, които почти всеки ден Ани получава от децата си. Така те изразяват обичта си. Освен, разбира се, страстната прегръдка, когато посрещат учителката си и милото:
„Обичам те, госпожо!“.
И как няма да я обичат, след като тя ги учи на толкова много неща. Включително и на това как да си прочетат урока, условието на задачата, как да я решат. Ани Лалева е категорична, че те са още малки да се справят сами с текстовите задачи например, затова тя е плътно до тях. Не ги хвърля в дълбокото, за да ги гледа как се провалят, напротив, води ги умело и нежно да решението на задачата така че те да си повярват и да знаят, че и сами могат да се справят.
„Две години сме вече заедно и станахме приятели. Познавам по лицата им, когато нещо не е наред. Питам, предлагам помощта си, слава богу, те са толкова честни, че веднага си казват какво им тежи. После заедно търсим решение как да оправим настроението“, усмихва се Ани Лалева и допълва, че за щастие, нейният II „г“ клас има отлично чувство за хумор.
Интересно ли ви е да разберете как работят други начални учители от Тъново? Можете да прочете техните истории ТУК.
В първи клас децата не проявявали тази си страна, а и тя не настоявала много, много, защото, разсеят ли се, трудно се концентрират отново, когато са толкова малки. Но само година по-късно, децата са неочаквано различни. Вече чуват звънците, знаят кога започва часа, спазват дисциплина и дори и да я няма Ани Лалева в класната стая в секундата, когато бие втория звънец, отвътре се чува – „Клас стани, клас мирно!“.
„Да ти кажа, в началото на годината бяха само пораснали на височина. Обаче месец по-късно, когато си спомниха правилата, станаха сякаш изведнъж по-големи. Шегуват се един с друг, но и се уважават, приемат мненията си, не се сърдят. Знаят какво е обида, защото всеки ден говорим за това. Постоянно им повтарям, че и физическият удар боли, но думата е още по-страшна“, казва Ани.
Тя е завършила начална педагогика с английски език. Да бъде учител е първото й желание. Просто е наследствено обременена, защото и майка й е учителка. Само дето майка й работила с големи ученици, докато Ани предпочита компанията на малчуганите.
Ани на 1 март се появява в класната стая дегизирана като баба Марта. Децата първо ахват от изумление, след това започват да я пипат и разглеждат.
„Чувам ги да шушукат. Хем ме разпознават, хем толкова им се иска да съм наистина баба Марта, че не вярват, че съм госпожата им. За да ги объркам съвсем, казвам, че нямам представа къде е тяхната госпожа, аз съм баба Марта и съм дошла да им вържа мартеници“, разказва Ани.
Какво е другото любимо нещо на Ани?
Когато не е учител, Ани танцува, не че не танцува и в училище. Играе народни танци от малка. От три години води група за възрастни любители танцьори и съчетава танците с хранителни добавки и режим на хранене.
Това е правило за всички участници в групата и някои от таях ходят при Ани именно за това. Признава, че народните танци я правят щастлива. Описва ги като магия, чрез която можеш да изразиш и най-дълбоко скритото в себе си. Тя е на 30 г., танцува от 25. Започнала е още в детската градина при Валери Вълев, след това танцувала в „Търновче“ при Бонка Бонева, в „Искра“ при Кузупов и затворила кръга отново при Валери.
„На едно тържество Валери разказа, че имал един злополучен опит да направи детска група. И докато той говореше за преживяването си там, аз изведнъж се сетих, че бях едно от онези деца, с които той така и не продължи да работи. Разказваше, че ги строявал 10 минути и тъкмо да ги подреди, едно се обади, че му се ходи до тоалетна. И редичката се разваля. Тъкмо пак ги строи, някое застава до него, за да му завърже обувката. И редичката пак я няма. Аз го помня от тогава – висок, красив и мургав мъж. Той може да се е отказал тогава от нас, обаче аз останах завинаги влюбена в народните танци“, спомня си Ани и тъгата по Валери, който вече не е между живите, личи в очите й.
После казва, че самата тя преди години имала детска група, оставила я и не знае защо, но знае, че може би пак е време да събере децата.
