Учителката по литература е герой в дипломна работа и вдъхновител, за което е получила награда – пътуване до Милано.
Интервюто е резултат от партньорството на “Аз, учителят” с вестник “Борба” гр. Велико Търново!
Интервюиращ – Сашка Александрова (вестник “Борба”)
„Ако не мога да кажа повече от учебника, нямам място в училище“
Казва се Диана Петрова. Обича да говори за работата си, за децата, за литературата и за това, че е напълнила живота си с много любов.
„Много сме задължени на децата. Те са изоставени, трябва да се справят с всичко съвсем сами. И със страховете си, защото страхове имаме всички и то повече, отколкото можем да понесем. Ние, възрастните, можем да идем на терапевт, но те… Те оцеляват и се борят и понякога това ги събаря. Знаеш ли, обичам да ги гледам, докато пишат. Лицата им стават едни такива съсредоточени, вглъбени, погледите им придобиват някаква особена светлина. Но така е, когато се докосваш до изкуството“ – казва Диана Петрова, която преподава български език и литература.
Това е предметът, който изгражда вътрешната арматура на човека, както казва Валери Стефанов!
„През последните години много спорове се водят за съдържанието на учебниците. Кой автор да остане, кой да отпадне. Истината е, че децата няма да могат да разберат дори и Толкин, ако преди това не са разбрали Вазов. И изобщо не става дума за автора, не е той важният. Важен е светът, който е описал. Само, ако минат през неговия свят и през света на класиците, малките човечета могат да изградят вътрешния си свят, своя етичен кодекс, основите. Класиката е тази база, без която не може“ – категорична е учителката.
Диана Петрова казва още, че учебниците са за учениците, за помагало, докато си пишат домашните работи. Тя преподава повече от това, което пише в учебниците, защото е убедена, че, ако не може да каже нещо повече, мястото й изобщо не е в училище. Затова и не изпитва върху написаното от учебника, а предпочита да чуе как мислят учениците й.
“Противно на всички правила и в абсолютно нарушение на закона, аз разрешавам на моите деца да ползват мобилните си телефони в час.Така те смъкват текстовете, върху които работим, четат онлайн. И нямам нищо против, защото знам, че книжно тяло няма да пъхнат в раниците си“ – признава г-жа Петрова.
За да мотивира учениците си да четат и за да е сигурна, че задачите, които поставя, ще стигнат до всички, тя е създала група във Фейсбук „Литература, любов моя“. Присъединила е всичките си момчета и момичета и там им споделя произведенията, които трябва да прочетат, дава им съвети за матурата, говори си с тях за литературата и обсъжда там теми и тестове.
„Печеля ги на своя страна. Това правя. И тогава заради мен те започват да четат. Изграждам отношения между нас, човешки, защото и те са хора. Да, ученици са ми, но са хора, имат си свое мнение, своите добри страни, които аз искам да познавам. Другото са обстоятелства. Те разбират, че аз имам отговорности към тях и те стават отговорни. Първо към мен, но след това и към себе си. Ако не харесат литературата, не е страшно, помагам им да си вземат задължителните изпити, а после, ако искат да четат – четат“ – казва Диана Петрова.
В часовете по литература на Диана Петрова е интересно, защото учениците се чувстват свободни да кажат какво им харесва и как не. Споделят за прочетени книги, интересни филми и истории, сред които и много лични.
„Един от най-грешните подходи е да анализираме текста, но трябва да минем през това. Аз не задавам въпроса какво е искал да каже авторът, защото това е глупаво. Анализираме, но винаги според нашата гледна точка. Децата са иновативни, откриватели са и много често тяхната гледна точка е урок за мен самата“ – признава учителката.
За да ги предизвика да мислят и да споделят, тя дава домашните така, че учениците да не могат да препишат. Успехите й доказват, че е много права да подхожда към тийнейджърите си именно по този начин.
Че е трудно, Диана Петрова не крие. Трудно е, защото е избрала да бъде не просто учител, който си преподава урока и си тръгва. Избрала е да бъде приятел, който подкрепя децата в тяхната вяра, че могат да се справят с всичко, стига да пожелаят и да опитат.
„Това е изумително усещане. Е, става по-бавно и още по-трудно, когато тази вяра липсва. Пътят е по-дълъг, но, ако аз самата не се откажа, вярата у децата се появява. А аз не се отказвам“ – усмихва се учителката.
Диана Петрова е завършила първо книгоразпространение в Държавния библиотекарски институт, който някога бил нещо като Симеоново, но за библиотекарите. Започнала да работи в книжарница. Излязла в майчинство, учила българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, но даже не мислила да става учител. Обаче преди 28 г., през октомври й се обадили от ОУ „Паисий Хилендарски“ има място за учител и тя приела. Това била една много важна за нея година, тя разбрала, че може да бъде учител и че така ще превърне хобито си – да чете, в професия.
Малко след това започнала в Професионалната гимназия по електроника, където преподава на учениците от 8 до 12 клас и вече има зад гърба си пет випуска.
Миналата година Петрова се оказала герой в дипломна работа на стажантката й Йоана Папазова. Студентката изпратила една камара въпроси на г-жа Петрова за учителстването, за нейните учители, които са я вдъхновявали, за книгите и четенето, за литературат.
Диана Петрова първо отговорила на всички въпроси, после се сетила да пита защо всъщност отговаря. Така разбрала, че Йоана прави дипломна работа при проф. Радослав Радев, който се е заел да изследва любовта ни към учителите по литература.
Диана Петрова никога няма да забрави едно пътуване до Милано. Тя вече има огромно количество спомени и подаръци от совите ученици. Това пътуване се появило неочаквано и било огромна изненада за нея.
„Излезе ми във Фейсбук, че мой ученик е писал есе на тема: „Моят герой“. Отворих го и вътре пишеше за мен. Аз бях вдъхновителят за този ученик, той ме наричаше истински герой. Е, аз като учител по български език и литература, намерих грешки, имаше разни изречения, които не ми харесаха, но не пипнах нищо, не споделих текста, просто се радвах и плачех едновременно. Малко по-късно дойде съобщение, че това момче печели голямата награда в конкурса, а аз – пътуване до Милано“ – разказва Диана Петрова и емоциите от тогава я връхлитат със същата сила.
Тя вече е ходила до Милано със съпруга си. И разказва, че там са ги посрещнали като истински крал и кралица.
„Да ти призная, че никой от моята сфера на работа не ми е оказвал такова внимание, като този мъж, който ни придружаваше. Тъжно, но как да си изкривя душата“ – усмихва се учителката.
После се сеща за още и още истории за прекрасните взаимоотношения, които е изградила с учениците си. За лексиконите, които има навика да си прави при завършване на 12 клас. Тогава тя самата дава бележниците си на децата с молба да й напишат нещо за спомен. Има вече шест такива лексикона, но помни една фраза на своя ученичка. Момичето написало –
„Госпожо, искам да приличам на Вас!”
„Това дете сега е начален учител, но аз ти разказвам за нея, защото написаното ме стресна, разтърси ме. Тогава си дадох сметка колко е страшно да те харесват и отговорно“, въздиша Диана Петрова и продължава: „Искам децата да си намерят мястото в живота. Нищо повече от това. Нищо друго не е важно. И да бъдат щастливи в това място. Дали четат, дали не четат, не е съществено, ако са нещастни.“
Затова тя иска децата да се смеят в часовете й. Това е задължително за отношенията, които изгражда с учениците си.
„Разбира се не се смеем без причина. Ако смехът го има в литературната творба, която изучаваме, защо да не се посмеем. Не пропускам да разкажа весела история, когато бъда провокирана от някоя ситуация. Помня един ученик, Георги. Четири години му преподавах и четири години му казвах Йордан. Умирах от срам всеки път, когато трябваше да му се извиня, но продължавах да му бъркам името. А аз научавам имената им още в първите две седмици. Но този Георги! Той завърши като Йордан. В края на 12 клас имаме час, аз ги питам нещо, назовавам ги по име и стигам до Георги. Казвам: „Георги?” и чакам отговор. Насреща ми тишина. Аз пак: „Георги?” и пак тишина! И тъкмо да потретя, чувам глас от последния чин: „Е, нали последните години бях Йордан!”. Смяхме се много, смеем се и досега, когато се срещнем“ – разказва Диана Петрова и започва да се смее на спомена.
Гергана Ватова – Да бъдеш учител в бързо променящия се свят!
){kind=link}