Станислав – основател на сайта

Коментар от Станислав Вълев: Няма да скрия, че съм пристрастен, когато става въпрос за традиции и любов към родното. Винаги, когато това присъства в училище ме обзема чувство на гордост и неподправен възторг! Колко красиво и колко полезно е това. Как народните традиции създават традиции и в класната стая. Какъв страхотен метод за обучение са те! Г-н Ангелов интегрира тези неща смело в работата си, което ме кара за втори път да кажа, че това определено е пример, който бих следвал в работата си като учител!

Приятно четене, приятели! Текстът определено ще задържи вниманието ви до самия край!

Интервюто е резултат от партньорството на “Аз, учителят” с вестник “Борба” гр. Велико Търново!

Интервюиращ – Сашка Александрова (вестник “Борба”)


За учителя с любов….

За него родителите чакат на опашка, нищо че работи в малкото и бутиково училище П.Р. Славейков във Велико Търново.

В класната стая на Стефан Ангелов има златни рибки, за да не спират децата да вярват в чудеса.

Когато в края на миналата учебна година стана ясно, че на 15 септември Стефан Ангелов ще поеме първи клас, само за ден в школото бяха записани около 50 деца. И сега той е класен ръководител на 12 момчета и осем момиченца.

„Сигурно родителите очакват да съм въвел казармена дисциплина и да науча момчетата им на ред. Ако продължава така да ми се носи славата, следващият ми випуск ще е само мъжки“, шегува се Стефан Ангелов, един от най-популярните и обичани начални учители във Велико Търново.

От няколко години той работи в ОУ „П.Р.Славейков“, където тази година пое втория си пълен випуск.

“Първи клас е важен и за децата, и за мен самия. Освен че взаимно свикваме един с друг, в тази първа година ние на практика се учим какво се прави в училище. Много бавно и много внимателно им обяснявам, че училището е едно по-различно място от детската градина, където те са свикнали повече да играят, имат следобеден сън и липсата му им се отразява. В първи клас те рязко излизат от зоната си на комфорт и трябва да им помогна да влязат в друга реалност, затова в началото им е трудно”

После през смях разказва как в първите дни малчуганите му стават от чиновете и започват да се разхождат из класната стая, когато много им писне да слушат. Сядат на столчетата както им е удобно. Изкривени на една страна, върху коленцата си, с кръстосани крачета, защото така седи Аладин от приказката за Аладин и вълшебната лампа, люлеят се на столовете.

Той ги оставя, само деликатно им припомня, че те вече са в първи клас и на чина се седи по определен начин, който е важен и за да не се изгърбват и да си опазят очите здрави.

В началото децата се обръщат към него на „ти“ форма. Той ги поправя, обяснява им защо е прието да се говори на „вие“ и така докато някое по-оперено не му затвори устата с въпроса – Но, господине, ти си един, а искаш да ти говорим на „вие“. Нали „вие“ е за множествено число?”

“Направо съм нокаутиран. Аз ги уча на единствено и множествено число и пак аз настоявам да ми говорят на „вие“ като съм само един. Как да не са объркани?”, връща се към забавните ситуации в класната стая Стефан Ангелов, на когото в началото му се налага да се обръща и на „тате“.

Правилата на господина:

Класната стая на Стефан Ангелов си има правила, които нито той, нито децата имат право да престъпват. Правилата стават ясни още преди малчуганите да станат първокласници, по време на Лятната академия в школото. Тогава бъдещите първолаци изкарват една седмица в училище с бъдещите си съученици и с учителите си, за да не е огромен стресът на 15 септември.

Тогава г-н Ангелов изслушва всички „трябва“, които децата смятат, че са важни, за да има мир и любов в класната стая. След това самият той казва на какво държи. Правилата се изписват на голямо табло, което виси в класната стая и при нужда децата и учителя заедно си припомнят договора, който са сключили в началото на учебната година.

Прощава им много такива дребни дяволии, но не ги оставя да шикалкавят, когато става дума за учебния материал. Когато види, че някое се опитва да се скатае, му казва, че може да види какво се случва в мозъчето му.

“Е, няма как да им кажа, че там, където те отиват, аз отдавна съм бил и че знам всички магарии, които могат да измислят. Номерът с това, че мога да видя отвъд очите им, дълго време минава. В началото се страхуваха и вярваха. После сами взеха да се издават. Като видя, че някое не ме гледа в очите, веднага ми става ясно, че нещо не е както трябва”.

И все пак, какво се случва, когато някое от децата забрави за правилата и избере да направи лудория? Следва разговор на четири очи.

“Аз не изправям децата пред дъската, за да им се карам пред целия клас. Бюрото, зад което аз изключително рядко сядам, е граница. Да, граница между мен и тях, между мен и родителите им, но тази граница не трябва да е окови, от които децата да се страхуват. Затова, когато разбера, че някое в нещо се е провинило, го правя дежурен на класната стая. Заедно с него подреждаме помагалата и пособията за останалите ученици, докато те са в междучасие. Оправяме стаята, то чисти дъската, храни златните рибки в аквариума, полива цветята. Ей такива дребни неща”.

“Но докато правим всичко това, ние сме само двамата. И аз директно питам: „Кажи сега какво се случи и ти защо така постъпи?“ Децата са откровени, бързо си казват. Обсъждаме, говорим за редно-нередно, истина-лъжа, за извинението и прошката“, разказва Стефан Ангелов. И признава, че съвсем умишлено направил аквариум, защото водата успокоява и пуснал вътре златни рибки, за да знаят децата, че всичко е възможно. И сега, порасналите му ученици от предишния випуск, преди сериозно контролно и изпитание, идват да пипнат аквариума за късмет”.

Учителят вярва в своите ученици!

Стефан Ангелов никога не позволява да каже на някое дете, че не може да се справи с нещо или че самото то за нищо не става.

“Знаеш ли каква обида и болка е да ти кажат, че за нищо не ставаш. И знаеш ли децата колко често чуват точно това от по-възрастните”

Г-н Ангелов често посвещава часове на класния ръководител именно на тези трудни разговори. За страховете, за това какво ги натъжава, обижда, наранява. И тогава той и малчуганите обсъждат чудовищата в тъмното, защото мама и тате понякога се карат вкъщи, защо лошите думи са по-болезнени от физическия удар.

Традициите и родолюбието в работата на учителя:

Всички момчета са коледари, а момиченцата – лазарки. Това е традиция от предишния му випуск. И през декември миналата година петокласниците символично са предали гегите и калпаците на малките паяци от първи клас. И понеже първолаците са повече от момчетата в предишния випуск, трябвали повече носии.

Родителите и Стефан Ангелов запретнали ръкави и кой с каквото може се включил, за да имат всички момчета коледарски носии.

“Първото ни коледуване беше в такъв мразовит ден, чак не ми се иска да си спомням. Но обиколихме 12 къщи, влязохме в къщата на всяко момче. А докато вървяхме от едната до другата къща, имаше хора от квартала, които ни канеха да им влезем в дома и да изречем благословията. И децата разбраха, че смисълът на този празник не е да съберат дребни стотинки и лакомства, а да донесат радост на хората”.

Два месеца по-късно момиченцата започнали да подпитват за лазаруването. Стефан Ангелов признава, че бил просто на седмото небе от щастие, когато госпожиците поставили ребром въпроса. И той събрал големите та и те ритуално да предадат на малките носиите и китките.

И понеже става дума за традиции, г-н Ангелов не крие, че най-щастливото време за него, а и за децата, е преди Рождеството. Тогава класната стая засиява. Децата сами украсяват елхата си и седмица преди Рождеството подреждат яслите и пресъздават раждането на Иисус.

Правят го в една витрина пред класната стая, за да видят всички останали ученици какво е направил класът на Стефан Ангелов.

“Пак родителите помогнаха, за да пресъздадем по възможно най-достоверен начин сцената. Направихме и камина за стаята, за да си представим огъня и Бъдника. И на другия ден всички деца се появиха с по една цепеница на училище. Представяш ли си, като едно време, когато всяко дете е отивало на училище с едно дръвче в торбичката. Събрахме едно стабилно количество дървен материал. Нямаше как да върна дръвцата на нито едно дете, затова ги подредихме в камината да им се радват”.

Освен че е всеотдаен с първолаците си, които всъщност вече са във втори клас, Стефан Ангелов не забравя порасналите си деца от предишния випуск. Те вече са в пети клас. Не спират да го търсят и той не отказва да отговаря на въпросите им. Да ги слуша и да прекарва време с тях.

Когато са заедно, говорят за нещата, които ги вълнуват извън училище, чисто в житейски план. За неща, които се притесняват да споделят вкъщи, за болките им, за първите им по-сериозни разочарования, за мечтите им.

“Определено с тях разговорите са различни, не като с малките. Но аз съм категоричен, че не децата трябва да се нагаждат към учителите си, а ние към тях. Затова с едните си говорим за приятелство, любов, бъдеще. С малките сме на теми анимационни герои, последни модерни игри, детски енциклопедии” – казва Стефан Ангелов и говори за децата от предишния випуск със сълзи в очите.

Изпращането:

В края на 4 клас, когато провел последната родителска среща, той помолил всички родители да му напишат писмо. И да бъдат наистина много честни. А той обещал да отвори писмата след последния учебен ден и след като е раздал всички свидетелства. Какво пише в писмата не му се говори, защото пак го избива на тъга. Казва, че най-често родителите признавали, че са видели в него образа на своя първи начален учител. И затова са го избрали да бъде учител на децата им. Самият той все още помни първата си учителка в родния си град Дряново – Денка Бъчварова. И понеже знае, че и той е първи учител и ще бъде запомнен, се опитва да бъде достоен за този момент.


Станислав Вълев – “Защо избрах да бъда учител”?!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here