Георги Гочев е учител по математика на 5-ти, 6-ти, 7-ми клас в ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“, с.Челопеч по програмата „Заедно в час“. По образование е инженер-геодезист, а отскоро и магистър „учител по математика“.


Защо реши да станеш учител?

Желанието ми да се развивам е един от основните двигатели, за да се потопя в учителската професия, защото аз не само уча учениците, но и несъмнено се уча от тях. Искаше ми се това, което работя, да добавя стойност не само за мен самия, но и да дам добавена стойност на цялото общество. Точно с професията учител успях да го осъществя.

Какво е най-важно за учениците днес?

Един от основните елементи за мен е учениците ми да развият способностите, които ще са им необходими в техния житейски път. Това са четивна грамотност, математическа грамотност, критическо мислене, креативност, умения за учене. Както и нагласи и модели на мислене като вяра в собствения потенциал, мотивация за учене, упоритост и вътрешен локус на контрол. Тези способности и умения ще им помогнат на глобалния пазар, да постигнат високи оценки на изпитите след 7-ми клас, както и да погледнат на математиката не като враг, а като игра. Като инструмент, с който развиват своя потенциал.

„Защо да учим математика?“ Как отговаряте на този въпрос, когато ученици ви го зададат?

[Усмихва се] Случвало се е доста пъти. Поглеждам ги и им казвам, че математиката е всичко и едновременно с това е нищо. Тя е там и я няма, тя може всичко, но едновременно с това не може нищо без нас. Ние сме математиката и математиката е в нас. Всичко, което ни заобикаля и ви се струва интересно, е математика – телефони, компютри, автомобили, дори любовта е математика. Опитвам се да ги карам да мислят за въпроса, който задават. Да търсят отговора, да го намерят, да сгрешат, отново да помислят. Отново да го намерят, отново да сгрешат.

Така да израстват с пълното съзнание, че това да се учиш е безкраен процес, че никога няма да спреш да грешиш, ако искаш да се развиваш.

Какви са предизвикателствата в класната стая?

Предизвикателства да искате. В класната стая е пълно с интересни казуси и с още по-интересни решения. Основното предизвикателство е да успееш да се превърнеш в авторитет за децата, без това да е наложено със страх. Да не забравяш в нито един момент, че това са подрастващи и минават през един особен период в своя живот.

Когато достигнеш определени лимити в своето осъзнаване в класната стая и ги преминеш отново да останеш спокоен. Лесно е да бъдеш център на внимание. Трудното е да съумееш да изместиш този център към децата и техните нужди, но едновременно с това да запазиш тежест пред тях и умело да управляваш процеса. Също като да тичаш 100 м. спринт, балансирайки в едната ръка яйца, в другата кристални чаши.

Да допуснеш децата близо до теб, но това да не пречи на основната дейност, за която сте се събрали в храма на знанието.

Това е тяхното позитивно емоционално и психическо израстване с уклон към науката.

Как успяваш да внесеш интересни дейности в скучния образователен процес?

Заедно с колегите създадохме клуб „Роботика и програмиране C#“ към „Роботика за България“ и клуб „ГеоНауки” съвместно с местния бизнес (Дънди Прешъс Металс Челопеч). Учениците създадоха учебник по математика за 5-и клас, като тази година работим върху 3D учебник по математика за 6-и клас.

Опитвам се да държа учениците си на върха на вълната, що се касае до технологии и образователни техники. Да са наясно, че светът не е само родното село и околните градове.

Какво е бъдещето на образованието?

В световен мащаб и в малко по-далечно бъдеще, с развитието на технологиите, най-вероятно всеки ученик ще си има частен учител у дома. Може би под формата на изкуствен интелект. Това ще даде възможност на учителя да бъде нещо повече от носител на знания.

Той ще трябва да е по-скоро вдъхновител. Този, който те кара да изоставиш електронното устройство. Да погледнеш с широко отворени очи на математиката, литературата, физиката, рисуването, химията, спорта, биологията като на нещо много по-интересно.

Кен Робинсън дава много добри щрихи на това, какво трябва да се промени в образованието. Как едно дете се нуждае от всяка една част от образователния процес:

„Едно дете се чувства най-добре при широк учебен план. Такъв който развива разнообразните им таланти, а не само малка част от тях. Изкуствата не са важни само защото повишават оценките по математика. Важни са и защото достигат до част от същността на децата, която иначе остава недокосната.“

Мога да дам пример и с училищния модел на Рикардо Семлер в Бразилия. В него учителите са хора със страст в определена област, а всеки предмет е проект, по който работят децата. Учениците са тези, които създават правилата, но не на ужким, както са проектирани нашите ученически съвети, а с ясната представа за тежестта, която имат. Ученикът избира в кои проекти да участва този срок.

Колкото до образованието в България, най-вероятно следващите десетилетия ще следваме тенденциите, налагани в Европа, и това не е непременно лошо нещо.

Но, когато се прилага определен модел, е хубаво той да бъде анализиран от нашите специалисти в областта. Да бъде адаптиран за нашата среда. Защо не и подобрен или дори отхвърлен.

Не очаквайте гръмки реформи в образованието – няма да се случат. Твърде сме плахи на политическата сцена. Но сами разбирате, че ако искаме да се конкурираме на европейския и световен пазар, то няма как това да се случи без адекватна конкурентна политика в областта на образованието.

Какво научихте за тези две години, в които преподавате?

Научих се да бъда търпелив, да си меря приказките, да бъда по-внимателен, да бъда по-предвидлив. Научих, че работата в училищния живот е работа в екип. Ако не комуникираш с някоя от следните групи – колеги, родители и ученици, нишката се къса. Може много усилия да полагаш, но те не само са невидими, те са и неефективни. Като никога не забравяш, че основната работа на учителя е да подпомага ученето, използвайки всеки инструмент, който успява да научи и приложи.

Защото ако няма учене в твоята класната стая, ти ставаш тежест за всички, включително за себе си. Както казва Кен Робинсън – може да си въвлечен в някакво занимание, но реално да не постигаш напредък.

Примерно спазваш диета, но не сваляш килограми. Така и при образованието, може да си въвлечен в преподаването, но ако няма учене в класната стая, в какво точно си въвлечен?


Станислав Вълев – “Защо избрах да бъда учител”?!