Възрожденската учителка Евгения Бояджиева

“Все по-често хората търсят за съвет учителя, не свещеника. Учителите допринасят много за просветния напредък; призовават българите да дават пари за училища и книги, уреждат читалища, организират лекции за възрастни. Учителите са сред първите българи, които обличат европейски дрехи, започват да говорят правилно и учтиво. Те стават образец не само за своите ученици, но и за възрастните.”

Откъсът е част от урока за новото българско училище през Възраждането. Той е изучаван в старата учебна програма по история и цивилизация за 6. клас. Бурни времена, в които се изгражда онзи светъл, чист, просветителски образ на българския учител. Неговата мисия е да изгради един нов свят.  Учителят носи отговорната задача да положи основите на българското образование и то в едни не леки исторически времена.

Днес, живеещи вече в свободна България, независими и имащи дълги образователни традиции, ние сякаш водим по-ожесточена борба срещу самите нас и все по-далеч сме от образа на възрожденския учител.

Какво ги е вдъхновявало тогавашните учители? От къде черпят сили и желание? Какви са били техните предизвикателства?  Какво можем да научим от тях?

Отговори намерихме в миналото, пазещо спомени за невероятния дух на учителката Евгения Бояджиева.

Повеждаме ви на една възрожденска разходка. Приятно четене и вдъхновение!

Ранни години:

Великата възрожденска учителка монахиня Егения Бояджиева със светско име Ана е родена в гр. Карлово около 1850 г. Баща ѝ Иван Томов бил майстор бояджия, а майка ѝ произхождала от известния карловски род Патеви.

Тъй като всички будни карловци са пращали дъщерите си в местното девическо училище, предполага се, че и Ана учи първоначално в него. После постъпва в малкия метох „Рождество Христово“ в Калофер при леля си София. По време на нейното послушничество игуменката на същия метох монахиня Евдокия урежда да бъдат изпратени от калоферските манастири две от по-умните момичета да учат на стипендиантски условия в Белградското девическо училище. Изборът паднал на Ана и на едно момиче от Калофер. Така Ана се покалугерява  и приема монашеското име Евгения. В Белградското училище учи от 1868 до 1872 г.

По пътя на призванието:

След завършването на образованието си монахиня Евгения Бояджиева се връща в Карлово. За учебната 1872/1873 г. работи като учителка в местното девическо училище. Младата учителка с жар приема работата си и отдава всичките си сили и способности за културно-просветното израстване на своя роден град.

Тя урежда класовете I, II, III и IV клас на карловското девическо училище и въвежда много нови предмети, незастъпвани дотогава в него. Особено големи грижи полага и за неделното девическо училище. Като първа председателка на женското дружество, което отговаряло на неговата дейност, в празник  тя сама учела на четмо и писмо бедните момичета, които не са имали възможност да посещават общинското училище.

Учителката през епохата на политически обрати и събития:

Нито едно обществено мероприятие не  в града не минавало без активното участие на монахиня Евгения (жената от лявата страна). През февруари 1877 г. лейди Емили Странкфорт посещава болницата, уредена от нея за пострадалите от Априлското въстание. Карловското гражданство ѝ урежда тържествено посрешане. На него монахиня Евгения произнася вълнуващо слово, а ученичките от девическото училище изпълняват подходящи песни.

След Съединението в Карлово се основава дружество „Милосърдие“ като клон на създаденото дружество „Червен кръст“. Председател пак е видната учителка монахиня Евгения Бояджиева.

По време на Сръбско-българската война тя ходи с комисия от жени по селата и събира значителна помощ за войниците на фронта. След Освобождението една година е учителка в Сливенската временна девическа гимназия. От 1894 до 1900 г. в Пловдивската девическа гимназия. Едновременно е и управителка на пансиона към същата гимназия.

След пенсионирането си през 1900 г. тя се връща в родния град, където отдава последните си сили за обществена дейност като активен член на женското дружество. Умира през 1913 г.

Писмо до министъра или “една сърдечна молба” …

Прилагаме и едно писмо на възрожденската учителка Евгения от 1893 г. В него може да се запознаем с тогавашните учителски грижи и проблеми, които не се различават чак толкова от днешните:

„Господин министре,

Миналата година идвах в София с цел да се срещна лично с Вас и да Ви изложа обстоятелствено причините, които ме заставляват да Ви безспокоя с молбата си да бъда назначена за степенна учителка. Понеже Вий не можахте да ме приемете в дома си, а когато Ви се представих в министерството, бяха при Вас двоица оъ чиновниците на повереното Ви министерство, аз не посмях в тяхно присъствие да Ви изложа тежкото си положение и се ограничих да Ви помоля да ме назначите, ако е възможно за степенна учителка на основание на средното ми образование, получено в четирикласното белградско девическо училище и толкова годишната ми практика.

В продължение на няколко години от учителствуването си аз подпомагах бедния си баща в трудното прехранване на многобройната му челяд с цялата припестявана част от заплатата си, а от няколко години насам, лишена от баща и майка, останах за глава на семейството ни, състоящо се от шест сестри. В продължение на този период аз омъжих четири от сестрите си, а сега при себе си имам една неомъжена сестра и две вдовици, мъжът на едната от които се помина по време на въстанието.

Преди десетина години годишната ми заплата бе 2500 лв. златни, но вследствие на постепенното западване на общините ни и заплатите на учителите се намаляваха, докато достигнаха най-после до днешния си минимум. В началото на учебната 1885/1886 г., аз бях назначена на длъжността второстепенна учителка в Областната Пловдивска Девическа Гимназия, но в това време стана Съединението на Северна и Южна България и Привременното правителство под предлог, че не трябва да се допущат в държавните девически гимназии калугерици, ме отчисли.

Молбата …

Невъзможността да посрещам и най-насъщните си домашни нужди със сегашната си заплата ме принуди да Ви изложа като пред баща миналото и настоящето си положение и лаская се с надеждата, че Вий ще погледнете на тая ми постъпка с великодушието на един опитен баща и ако намерите, че молбата ми е справедлива, ще благоволите да ме назначите поне на длъжността третостепенна учителка, с което ще облекчите положението ми както в материално, така и в морално отношение.

Ваша покорна служителница,

Евгения Бояджиева

20.10.1893 г.“

Изпозлвани източници:

сп. „Векове“, 4/1989 г.

Учебник по история и цивилизация за 6. клас, издателство „Просвета“, 2007 г.