Разкажи ни за себе си в пет изречения:
Казвам се Васил и харесвам толкова много неща, че дори ме е страх да започна да изброявам. Близки хора ме обвиняват често, че обяснявам прости неща с много думи, така че ще се постарая да бъда минималистичен в изказа си нататък.
Никога не съм обичал сладолед и се научих да карам колело (съвсем напук) чак на 16.
Когато бях дете, любимите ми приказки бяха „Котаракът с чизми“, „Храбрият шивач“ и „Бременските градски музиканти“.Все приказки за бандити.
Съвсем възможно е в предишен свой живот да съм бил капитан на кораб (съдейки по предното изречение – може да е бил и пиратски). Понастоящем се подвизавам като преподавател по „Етика и право“ на испански език.
Защо избра да си учител?
Да бъдеш учител не е професия, то е настроение към живота и дейност, която може и трябва да се практикува по всевъзможни начини.
Този, който знае повече от другите, е отговорен да сподели знанието си с тях. По един или друг начин, всеки един е учител на останалите около себе си. Замислете се от колко много места започва да се учи човек още като дете. От родителите си, от възпитателите си, но и от другите деца. От непознатите хора, от литературните и филмовите герои, от природата, от собствените си мисли и разсъждения дори.
За мен лично, това да бъда учител идва от самата ми същност. Още от детските ми години, всякога съм се възхищавал на мъдростта на по-възрастния наставник, който винаги учи на търпение, спокойствие, дълбокомислие.
Защото бях прибързан, не достатъчно решителен, отказвах се лесно. И в такава фигура виждах някаква опора, дори може би идеал. В Учителя виждах нещо, което не съм, но в което бих искал да се превърна. И, както прави всяко дете (или куче) – почнах да имитирам, докато не осъзнах, че това, което преследвам, е вътре в мен, част от мен, а не нещо чуждо.
Разкажи ни как преминава един твой час, как се справяш с предизвикателствата?
Ами, да си призная честно, учител съм от съвсем скоро. От тази учебна година, та все още не съм установил правилния модел на протичане на мечтания от мен час.
Обикновено се появявам малко преди началото, проверявам отсъствията и после подхващам темата на разговора ни в този ден. Казвам „разговор“, защото не си падам по уроците под формата на лекции или диктуване на планове.
Интерактивният модел на преподаване, който кара публиката да участва в дискусия, е далеч по-добрата алтернатива. Изненадващото за самите ученици е, че те повечето неща ги знаят. Много интересен процес е да се проследи как една група стига от въпрос до отговор съвсем сама, с наистина малко насочване и помощ.
Вън от това, часовете ми често протичат…шумно. Няма да ви лъжа – етиката и правото не са точно любимият предмет на повечето 16-годишни. Това предразполага да не внимават толкова в час, колкото например по български език.
Но съм напълно уверен, че до края на втория срок ще стигнем до съвсем друга комуникация. С всеки следващ час виждам все повече и повече души, които се включват в обсъжданията, така че е въпрос на време всички да намерим общ език.
Сподели с нас един хубав момент от училище (твой час, събитие, просто интересен момент):
Дори да прозвучи малко егоистично, мисля си, че най-хубавият ми момент в училище е свързан с много лично преживяване.
След един от часовете през ноември миналата година, един от по-тихите ученици се беше забавил умишлено, така че да останем само двамата в класната стая. Когато другите си тръгнаха, той ме попита дали е добре да си замълчим в лицето на злото.
Разбрах, че нещо не е наред и той ми сподели свой проблем, с който не е сигурен как да постъпи. Беше останал, защото ми се доверяваше да му дам съвет. Поговорих с него и си тръгнахме.
Това беше първият момент, в който се почувствах наистина като онзи Учител, идеален образ, към който се стремя.
От какво има нужда според теб българският учител?
Предполагам, че от доста неща, но ще си позволя да спомена две, които намирам за по-важни. Подкрепата на обществеността и удовлетворение от работата.
Всеобщото усещане е, че на учителите не се гледа с такова уважение, както преди. Все по-често те са виновни за нещо и им се търси обяснение защо са писали ниска оценка на някой ученик, вместо причината да се потърси в неговото лошо представяне.
Освен това, интернет създава илюзията, че сега информацията е достъпна за всеки по всяко време, което някак обезценява знанието на учителя. Но това е заблуда поне по две причини.
Първо:
Мрежата често дава отговори, но не и причините и факторите, които са довели до тях.
Второ:
Тя никога не може да замени учителя като човек, който изгражда характера на учениците му.
По тази причина цялото общество трябва да подкрепя учителите, ако иска да произведе едно не просто умно, но и възпитано и отговорно поколение.
А удовлетворението не го споменавам случайно. Очевидно е, че някой, който не е доволен от собствения си труд, ще бъде нещастен и съответно работата му ще върви по-зле.
Затова при учителите е много важно да са винаги мотивирани и щастливи. Ако работата не ги прави такива, по-добре е да се откажат от нея. От тях зависи прекалено много.
Как би мотивирал/а някого да стане учител?
Голям съм почитател на принципа wei wu wei – да правиш без да правиш. Досега не ми се е случило някое преднамерено активно мотивиране да върши по-добра работа от това просто да бъда и да оставя нещата да се развият.
Наистина не обичам да ми се налага да полагам усилия в посока мотивацията на някого, защото в самоцелното агитиране отива много напразно пропиляна енергия.
Вместо това, бих поканил човека да дойде в някой от часовете ми, да види обстановката, да усети духа. Ако наистина вътре в него дреме един неоткрит учител, то той ще се пробуди.
Ако ли не – значи този човек няма за какво да бъде мотивиран да бъде учител.
Нещо, което искаш да споделиш или да изразиш мнение?
Из беседите на Конфуций –
Учителят рече:
Аз поучавам само този, който не може да обуздае стремежа си, само този, който кипи от желание. Ако съм изяснил на някого едната страна на въпроса, а той не се сети за другите три страни, аз се отказвам да го поучавам по-нататък.